Къде сте? – попита учудено тя, а лицето й изразяваше хем тоя страх от неизвестен отговор, хем онова любопитство, присъщо на котките… Искаше да знае, но и някак не искаше… плашеше се от отговора, сякаш усещаше, че свободата е оная огромна отговорност, която трябва да поемеш за себе си и всичко около теб… Сякаш нямаше да може да понесе тежкия товар на тоя отговор, а би се заразила с тая свобода….
Защото тя знаеше отговора, усещаше го, познаваше и свободата, но я беше забравила сред всичките тия лъскави реклами, таксита, звън на монети и обувки на висок ток.
А сега – всичко това избледняваше. Тя усети, че е било фалш, че е толкова безсмислено, че няма накъде… усети, че истинското съществуване е далеч, много далеч от луксозния й тухлен апартамент на седмия етаж в оня престижен квартал…

Спомни си уханието на гората сутрин, на пръстта, песента на птичките и ония вечери, в които щурците пееха, а единствените диско светлини бяха тия на светулките.
Как се събираха всички хлапета и се смееха заедно, как счупиха прозореца на дядо Димо, но той никога не им се скара… Просто излезе с оная негова походка, променена от болките в коленете… и сложи ново стъкло. Прикова го с едни тънички пирончета към рамката, а отгоре замаза с маджун…
Та… Свободата, Санчо…, та и земята, която ни храни… са безценни!
– В Рая – отговориха те – точно на 8 километра от Трявна.
01.07.2017