Писмо в бутилка (и с капка надежда!)

Писмо до Мила, до мен, когато ще съм твърде стара, за да помня (може би) и до всички, които преживяват.

Здравей, Мила!

Отдавна не съм ти писала и сега искам да се реванширам. Случиха ми се толкова много неща, повече от половината от тях – чудеса!

Знаеш, че животът ми е необикновен, явно много имам да уча и го уча с бързи темпове. Докато стигна до днешната ми дейност – творенето на малки чудеса за лична натурална грижа за красотата ми, преминах през 1001 други “акробатични” лични чудеса.

Но днес искам да използвам прекрасният есенен ден и да те заведа с мен няколко години назад – тогава когато, кацнала на чужда земя с 50 лева и без билет за връщане обратно… тогава, когато… (слагам многоточие… трудно е да преживея отново това време – детето ми бе на 3000 километра, при моята скъпа майка, и двамата очакващи с нетърение първият смс от мен… без да знаят кога ще пристигне той). Та тогава…

…Да не сгъвам очите ни в мъка. Нека бъде светлина! (Както се пееше в онази песен).

Е, беше следобеден навъсен ден, почти вечер. Трябваше да отида и да купя хляб от най-близкият магазин. В онази далечна земя най-близкият магазин се намираше на около час и десетина минути пеш по краткия път – през полетата. Бях гладна, а и много уморена от тежката работа. Колегите също бяха кофти – навъсени, криви, гледащи да смачкат всеки около тях, за да се почувстват поне малко по-добре… самите те, вероятно оставили у дома свои деца и скъпи майки… Приличаха на призраци, излезли от земята – със свой живот, свои мисли, страхове и смях, някак през мъгла, едва го долавяш.

Реших все пак да взема велосипед назаем от един от тези “призраци”. Тогава, в началото на сезона, не всеки имаше такова благо – велосипед. Наложи се да поискам от най-кривия от всички. Застанах пред него – пребледняла, чувствах се малка и смазана и някак… Имах сила да застана пред най-страшният призрак, пред този, пред когото никой друг не смееше да се покаже! Някак тази мъничка искра дълбоко в мен ми даваше СИЛА да застана пред него и да кажа тихичко и без капка колебание в гласа: “Би ли ми услужил с колелото си, за да отида до магазина?”

Не мога да гадая неговите мисли – може би и той е толкова самотен, че се зарадва някой да застане пред него и да го помоли за нещо. Отговори ми “Да”, бях на седмото небе!!! В ума ми, въпреки мрачните дъждовни облаци над главата ми, изникна веднага песента на Queen “It’s a beautiful day”.

Представяш ли си, Мила! Имах около левче за деня, имах общо 5 лева за седмицата, цената на един хляб беше около 50 стотинки (казвам ти го в български пари, за да те ориентирам), бях смазана и физически, и емоционално, отчаяна и … щастлива! Заради това, че няма да вървя пеша 2 часа.

И така тръгнах, подкарах през нивите и през цялото време в главата ми звучеше онази песен на Куийн, знаеш, че много ги обичам, точно толкова, колкото и ти.

Пристигнах до градчето за около 15-20 минути. Докато карах през тясната ивица разкаляна земя, оставена за да минават пешеходци между полетата, сивите облаци над главата ми бяха вдъхновения, леките капки от наближаващият дъжд бяха като гледка от нашето море, вятърът, който брулеше лицето ми, ми напомняше за нашият, морският вятър. Дето можеш да пуснеш хвърчило по него, дори и да си с “две леви” ръце.

Закопчах колелото, което взех назаем, на мястото, определено за велосипеди. Знаех кода на веригата наизуст. Носех и найлонова торбичка за да покрия седалката, в случай, че завали. Там почти винаги вали… Всичко беше чудесно… единственото, което навеждаше погледа ми към обувките… беше това, че “притежавах крупната сума от левче”, както обичахме с теб да се смеем едно време…

И с него трябваше да купя един хляб, който да ми стигне до следващата седмица. Парите, с които бях пристигнала на дъждовният остров, бяха отишли за да платя наема и за да заредя храна за седмица – толкова, че да ми стигне до първата заплата. А тя се оказа – подигравка! Но както и да е, влязох в магазина, разходих се, “видях свят”, взех хляба и тръгнах. Платих и излязох. Дъжда още не беше дошъл, но вятъра се беше усилил. Сега вече не ми се струваше като морски бриз. Мразех го, мразех и положението, в което се намирах, дори и оня призрак от лагера ни, от който бях взела назаем колелото. И раздразнена, се опитах да отключа веригата на колелото, за да се прибера възможно най-скоро. Не исках да се мокря.

1347, 1347… не става. 1347, о, Боже! Не става!!! Веригата си стоеше заключена! Мислите ми моментално се насочиха в друга посока: да оставя колелото и да се прибера, като извървя набързо разстоянието – около час път… или да се опитам да прережа веригата, което първо – ще е невъзможно и второ – ще изглежда като кражба… или все пак да се прибера и после да се върна да отключа проклетата верига… но Той, Страшният призрак, който мрази всички, ще ми се развика, ще ме обиди, може и да ме удари или… о, не знам, не знам…

Отчаянието изплуваше нагоре, заемайки все по-голяма част от съзнанието ми. Рисуваше страшни и все по-невероятни картини пред очите ми.

Започваше да се стъмнява, имах около час път пеша, даже повече заради здрача, вятърът се усилваше, дъждът напомняше все повече, че идва… и веригата, с която се заключва колелото, си оставаше все така… заключена.

Изведнъж чух нещо, шумолене някакво зад гърба ми. Обърнах се – нищо, само някаква хартийка на земята. О, ПАРИ’! О, това бяха пари, цели 20 паунда!!! Вмъкнали се между гумата на колелото и тротоара! Огледах се – нямаше никой по улицата. Не исках да взема нечии пари, но наистина нямаше никой, така че се наведох и ги взех. Сигурно съм изглеждала като просяче в канцелария – очаквайки всеки момент от някъде да се провикне някой: “Хей, остави парите, какво правиш, крадеш ли?? Това са моите пари!!!”…

…Но никой не се провикна… никой дори не каза нещо, улицата си оставаше все така пуста. Околните къщи бяха с празни прозорци, никой не ме наблюдаваше. Взех парите и ги сложих в джоба на дънките. Да, помниш ли, тогава все още ходех с дънки.

Остана проблема с веригата на колелото. Опитах “за последен път”, както се казва. 1347, отключи се! Бях свободна! Бях дори и богата!!! Много богата! Защото още на следващият ден отидох отново до градчето и знаеш ли какво си купих? Чисто нов ваучер за телефона! И се обадих в къщи! И говорих с най-ценното същество в живота ми! И му казах: “Мама е добре! Мама ти купи подарък и днес ти го изпрати по пощата, ще го получиш след седмица!”

И като всяко дете моето отвърна: “Какъв подарък, мамо, количка ли? Хот Уийлс ли??? Благодаря ти, мамо, обичам те, искам да се върнеш! Обичам те!”

…Върнах се… няколко месеца по-късно. И няколко Преживелици по-късно… Защото месеците и годините са едно, но съвсем друго са нещата, които преживяваш…

Чувствам се стара, мнооого стара, макар и на средна възраст. А и кой може да каже дали е средна възрастта ми?… Нима някой знае кога ще е краят му?

Знаеш, че животът ми е един въхър, понякога ураган. И знам, че сама си го правя… и много имам да уча. Но те обичам, обичам живота си, вихъра си и слънчевите лъчи. И съм БЛАГОДАРНА! Най-благодарната на света. Заради това, че преживях всичко това и то не ме уби, направи ме по-силна.

Благодаря ти, Мила, че си винаги с мен, още от онзи далечен 15-ти септември през 1987-ма, първият ни учебен ден, когато аз се набирах на гардеробчетата в училище, за да покажа на всеки свой враг, че съм силна и ще го смачкам (така че дори и да не се опитват да ме нараняват), а ти – ти дойде с невинната си детска усмивка и ме попита: “Може ли да бъдем най-добри приятелки?”

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Shopping Cart
  • Your cart is empty.
Scroll to Top